Спомен за папа Йоан Павел II / през погледа на един евангелски пастир

През месец май, 2002г. се осъществи едно дълго отлагано гостуване на папа Йоан Павел ІІ в България. Евангелските християни* в страната ни бяха поставени пред необходимостта да дадат отговор на себе си и на другите: как те оценяват това събитие и дали е уместно техни представители да отвърнат положително на евентуална покана за среща с главата на Римо-католическата църква ?

Известно стана на всички, следящи средствата за осведомяване объркването, което настъпи у някои представители на Българската православна църква по този въпрос.

Много по-малко се знае, че редица представители на евангелския свят на Запад търпят от време на време остри критики от други свои събратя по вeроизповедание, за това, че едва ли не, правят голям компромис като се съгласяват при различни случаи да участвуват в различен вид срещи с висшето духовенство на Римо-католическата църква и папата. Допустимо ли беше български евангелисти да подадат ръка на папата ?

За да се отговори на този въпрос благоразумно, би трябвало да се припомнят най-напред някои факти от характера на трайните различия и и някои факти от по-близката история на отношенията между Римо-католическа църква и протестантско - евангелските деноминации.

Основните положения на католическата доктрина за ролята на Църквата се градят на идеята, че тя е месиянски, Божий народ, единствен посредник между Бога и света. Църквата е единственото “тайнство на Спасението”. Тайнството е благодат, ефективна в света, независима от тези към които е насочена. Съществува една Църква събрана около жертвата на Исус Христос, съответно една Църква, конституирана от тайнството на Причастието, една Църква водена от апостолската колегия и епископската катедра на апостол Петър, и тя е една - около единното учение на самата нея.

Искам изрично да подчертая – между католици и протестанти и източно-православни има почти пълно съвпадение относно учението за Бога и за същността на Христос. Те всички изповядват вяра в един ТриЕдинен Бог и вяра в Исус Христос като Спасител. Те всички могат да се нарекат ХРИСТИЯНИ, ако искрено приемат и отстояват такава вяра. Евангелските протестанти приемат , че Църквата е наистина Божий народ, повикан и спасен по благодат чрез вяра в жертвата на Исус Христос. Но за евангелските християни, не Църквата**, а самият разпнат и възкръснал Христос е вседостатъчният, единствен и незаменим посредник между Бога и света. Освен това, макар, че в целия протестантски свят се изпълнява заповедта да си спомняме за страданията и смъртта на Господ Исус чрез Причастието, не толкова то, а заповедта да проповядваме Словото за жертвата на Христос е в центъра на всестранен църковен живот. Протестанството не приема да се приписва на Църквата, някакво корпоративно мистично действие - идея, която много лесно се изражда в полуезически практики. А още в началото на Реформацията, в 16век, се отхвърля претенцията на папата за абсолютно право да определя и санкционира учението на Църквата. Всички други различия по отношение проблема на човешкото Спасение, формите на богослужение, или почитта към Дева Мария и другите светци и т. н. малко или повече са свързани с по-горе казаното.

Що се отнася до отношенията между двете направления на християнството, може да се отбележи, че до шестдесетте години на ХХ век в тях преобладаваха предимно чувства на взаимно незачитане и отхвърляне. Но на църковния събор Ватикан ІІ 1962-1965 папската институция, оглавявана последователно от папа Йоан ХХІІІ и папа Павел VІ, поема съвсем нова политика в отношенията си към другите християни (и към другите религии) изобщо. Ако до тогава тя прилага в тези отношения принципа “ Извън Църквата няма спасение” изтъкнат още от ранните Отци на Църквата, то от тук нататък се приема един нов принцип - “ Без Църквата няма спасение”, с основно преосмисляне на цялостната еклезиология***. Водеща цел е не вече светът да се задължи да живее изключително по църковния канон, а да се търси обща основа за диалог и с други религиозни традиции и култури. Вече да се приема, че всички, които са получили кръщение чрез троичното благословение - в името на Отца и на Сина и на Светия Дух – са християни, братя и сестри на Господа. Освен това, според тази нова концепция има и други нехристиянски религии, придадени към Божия народ по Божий план и способ, за да водят към спасение, или да бъдат “средище” на спасението. Това се отнася за юдеите, на първо място. Но това се отнася и за мюсулманите, за които се казва, че изповядват вярата на Авраам и дори за някои източни религии за които се казва : “Бог не е далече от тях ”. Римо-католическата църква обявява, че не би отхвърлила нищо, което е истинно и искрено в другите религии. Особено когато става въпрос за морални и религиозно - културни стойности. Там където има, например, почитане на “божественото”, отдаване на жертвоприношения, чувство за божествена милост, там би могло да се счита, че Светият Дух действа по мистериозен начин в посока на една евангелска подготовка . Един от големите католически богослови Карл Ранер говори за “анонимни християни” които проявяват имплицитно в поведението си спасителна вяра. От тук и промяната в мисиологичната перспектива на католическата църква. Обръщането към християнство не се счита за главна цел. Счита се за необходимо обаче прогласяването на Евангелието на всички народи. защото чрез него се прогласява спасителна благодат.

Тази нова позиция на религиозна търпимост в лоното на Римо-католическата църква, изисква внимателна и, бих настоявал, избирателно положителна или отрицателна оценка от страна на евангелските християни.

Естествено признаването и отварянето към другите християнски общности с допускането, че принадлежат на голямото християнско семейство е един твърде положителен знак на прогрес в посока на единството на Църквата. Като имаме предвид, обаче, че и протестантите и представителите на източното православие, всеки от своя гледна точка, откриват у католицизма отклонения от автентичното християнство това в никакъв случай не се отчита като достатъчно основание за въстановяване на пълното единство , а по-скоро като израз на по-реалистично мислене.

От друга страна опита да се впишат в макар и по-външна орбита на Божия народ някои нехристиянски религиозни общности от хора, би следвало да се отхвърли категорично от евангелска позиция. Тези религиозни учения, без изключение, съзнателното и явно не признават Исус Христос като разпнат и възкръснал Син Божий, единствен Спасител и Ходатай за прощаване на греха, а това трябва да се оценява като граница на възможност за примирение с Бога . А това означава и явна невъзможност за духовно примирение и дори недопустимо молитвено общение(!) на християните с тях. Разбира се такава радикална евангелска позиция предполага не социална или политическа вражда, а напротив, предполага усилия за интензивна изява на съчувствена любов , а там където е необходимо – и добросъседска солидарност, и стремеж за постигане на социално и политическо примирение между християнски и нехристиянски общности. При всички случаи евангелските християни както и всички други са заинтересовани от социалният и политически мир, който осигурява не само спокойно съществуване но и благоприятства за по-свободното прогласяване на Евангелието.

През май 1995 г. папа Йоан Павел ІІ издаде своeто енциклично послание “ Ut unum sint “. В този документ се напомня позицията на Ватикан І****І:

Съборът казва, че Христовата Църква присъства в Католическата църква, управлявана от наместника на Петър и от епископите, които са в общение с него, но и признава същевремено, че извън органичния ансамбъл който тя образува могат да се открият многобройни елементи на освещение и на истина, които в качеството си на собствени дарове на Христовата Църква носят белезите на католическото единство. В следствие на това, тези Църкви и тези Общества …не са лишени от значение и стойност в тайната на Спасението.

Католическата Църква, по редица съображения се осъзнава като обединена със тези Общества, чрез един сигурен и реален съюз, в Светия Дух .

От тези и други текстове се разбира, че без да се отказва от доктрината за Божия Църква - една и видима, по собствен на нея образец, Католическата църква поддържа и сега приетото схващане, че има други църкви и общества които имат своето място в нея. Те могат да бъдат смятани за християнски църкви макар и от сферата на непълно общение.

Обаче, и в енцикликата на папа Йоан Павел ІІ можем да открием напомнянето, че Католическата църква счита, за исторически най-справедливо, ако всички християнски църкви приемат ролята на папския престол като обединяващ символ в желаното видимо единство на Църквата. Това е елемент от новата католическа доктрина, който също е неприемлив от гледище на евангелските църкви.

За разлика от тази позиция, евангелските протестантски църкви поставят ударението върху духовното единство съществуващо между всички, които след покаяние пред Бога, изповядват вяра в Христос като Господ и Спасител. За това единство способства ролята на Стария и Новия Завет като Божие слово, като Специалното откровение на Бога към човека, там където то се слуша, вярва и прилага. А ако се търсят и исторически институционални белези на единство те съществуват от векове, поради общата основа формулирана от Никейско - Константинополския Символ на вяра изработен и усъвършенстван на първите Вселенски събори от ІV и V век сл.Хр.

И в трите големи клона на християнството, източно православие, католицизъм и протестантизъм се изповядва вяра в Триединия Бог-Бог Отец и Бог Син и Бог Святи Дух. Изповядва се вяра в Исус Христос съвършено Бог и съвършено човек, роден от Дева Мария чрез Светия Дух, живял в Палестина по времето на римския управител Пилат Понтийски. Разпнат по заповед на последния в обвинение за богохулство, политическа и социална неблагонадежност, Исус изпълнява, по Божия промисъл, ролята на съвършената жертва за изкупване живота на вярващите в Него от последствията на греха. Изповядва се, че на третия ден Той възкръснал от мъртвите и пребъдва в божествената си слава, “отдясно на Бог Отец", в триединното свръх-битие на Бога като ходатай за спасение на човеците. И католици, и православни и евангелски протестанти изповядват пребъдването в този видим свят и непобедимостта на едно Христово тяло - Вселенска Църква в общение на светиите.

Така, може да се каже, че независимо от различията по редица немаловажни въпроси между трите главни направления на християнството, те биха могли – при добра воля – да излезат пред света с едно послание на вяра в Христа и за опазване на християнските морални цености.

Вече от години наред папа Йоан Павел ІІ, като никой друг църковен деятел до сега, влага неимоверна енергия за да стане изразител на едно миротворческо и мироопазващо послание в света от името на Църквата. Като оставим настрана съображенията или възраженията дали той наистина може да представлява нейното вселенско измерение, не може да се отрече впечатляващата преданост стигаща до физическо мъченичество и неговият огромен реален принос за успеха на тази кауза. Очевидни са и неговите искрени усилия за единство на християните помежду им. А това по принцип отговаря на задълженията, вменени от Господ Исус Христос на неговите последователи.

През месец май, се получи покана изпратена чрез Папската нунциатура в София до секретариата на Обединени Евангелски Църкви (ОЕЦ) в България за среща между папа Йоан- Павел ІІ и петнадесет представители от различни евангелски църкви и организации.

Независимо от принципното несъгласие по споменати вече елементи на католическата доктрина, водачите на българския евангелизъм прецениха, че това е жест на който трябва да се отговори положително и с необходимото уважение. Уважение към представителя на най-многочислената в света християнска деноминация. Уважение към висшия представител и на едно от религиозните малцинства в България, което е претърпяло в близкото минало жестоки репресии от сталинисткия режим, както това са понесли и много евангелски християни. Уважение към човек, за когото мислим с право, че е един от тези на които се дължи сриването на тоталитарната и открито атеистична власт, която допреди 13 години цинично се намесваше в живота на църквите и задушаваше свободата на всеки израз на вяра в Бога. Уважение към един човек, който не се колебае да залага своя авторитет като поставя на световната общественост въпроси за нейната отговорност пред Създателя, независимо от доминиращите настроения на световната култура.

Бих прибавил към това и личното ми впечатление поради възможността да участвам в споменатата делегация и да подам ръка на папата: става въпрос за човек на молитвата. чието присъствие внушава особен мир, за забележителен човек предизвикващ искрена любов.

Данаил Игнатов