Наркотици / Историята на един наш познат [1]

Как започва всичко...

В това писмо, чийто получател не познавам и само мога да се надявам да е някой добър човек, съпричастен на проблема ми, ще се опитам да опиша онази част от живота си, която почти успя да съсипе мен и близките ми.

На 17 години бях твърдо решен да опитам от всичко в този живот. Тогава все още не си давах сметка, че някои опити могат да прераснат в навици и дори пороци. Като всеки човек на тази възраст смятах, че светът е в краката ми, но аз се спънах в него и пропадането започна.

Ако трябва да бъда искрен, онова, което стои в основата на първото ми опитване на хероин е само и единствено чистото любопитство. Имам предвид, че любопитството ме е накарало да го опитам за първи път, а не че от любопитство съм станал наркоман. За което имат огромен принос нежеланието ми да се прибирам в къщи, където скандалите, породени от проблема с алкохола, който баща ми имаше, бяха ежедневие и това ме отдалечаваше все повече и повече от дома. Проблемите на родителите ми и страхът да не ги разочаровам допринасяха за моето затваряне, все по-навътре в самия мен. Споделянето никога не е било черта от моя характер и това ме правеше по-нещастен и разочарован от света. Сега осъзнавам че това, а и много други, са основните фактори за моето пристрастяване. В целия този хаос, царящ в семейството ми и в самия мен, аз все пак успях да затвърдя изграденото в мен доверие. Поставих маската на едно отговорно и сериозно момче със значителни успехи в училище и спорта, съчетавайки това и с работа. Винаги бях сред най-добрите, където и да отида и с каквото и да се захвана все успявах. Печелех много по-добре, отколкото майка ми би могла да си представи. Това ми даваше свобода да си позволявам много неща, за които тя не е и подозирала. Около мен се изгради и кръг от приятели с общи проблеми и сходни интереси и нещата постепенно започнаха да стават неконтролируеми.

В началото употребявахме рядко, само по купони и подобни събирания, успокоявайки се, че не сме наркомани и можем да спрем когато пожелаем, но не след дълго това се промени. Неусетно навлизахме все по-дълбоко, докато един по един не започнахме да изпитваме физическа нужда от наркотика. Абстиненцията се усилваше и вече го правехме ежедневно. Всеки от нас се вглъбяваше в себе си и се отдалечаваше от останалите. Приятелството помежду ни изчезна и на негово място се появи взаимна изгода. Хероинът вече не бе средство, с което си доставях удоволствие, той ме караше да се чувствам "нормален човек". Парите започнаха да не стигат за пушене, защото ми трябваше все повече, а наркотикът ставаше все по-некачествен. Така не след дълго стигнах и до венозна употреба. Беше края на 1997г. Постепенно ходенето ми на работа ставаше все по-непоносимо, докато не се стигна до там, че ходех едва ли не само да взема пари и изчезвах. Един ден през ума ми мина, че ако спра да ходя на работа и нямам пари за дрога, ще спра да я употребявам и напуснах. Това ме вкара в истински ад. Наистина спрях за около месец, след което започна стандартната процедура. Първо си продадох всички вносни фирмени дрехи( които бях купил с мои пари), после и ценни вещи. Когато всичко мое, което можех да продам свърши, започнах да взимам пари от нашите. Нещата ставаха все по-зле.Родителите на моите "приятели" един след друг научаваха за проблема на децата си. Един ден разбра и майка ми, но в началото успях да я заблудя. Това нейно неведение само че не продължи дълго, тя все пак е мед.сестра в токсикологичен кабинет.

Имал съм много опити през годините за самостоятелно спиране и лечение, без знанието на майка ми и сестра ми. Някой по-успешни , други - не, но всички прекалено кратки.

из автобиографията на Златко, писана през 2000г

следва разказът на майката >>.

_____________________________________________________________________________________